Предварително се извинявам за емоционалния пост, но просто вече ми омръзна. Писна ми да говоря какво ми причинява глутенът и да ме гледат сякаш си измислям. Писна ми да мисля за храната постоянно. Писна ми да се налага да обяснявам отново и отново защо не мога да ям определени неща. Омръзна ми от непознати, които си мислят, че е ок да ми задават въпроси за движенията на червата ми след като ям глутен (??).

Писна ми винаги да мисля предварително, за да съм сигурна, че ще има храна, която мога да ям. Писна ми да следя всичко под лупа всеки път, когато някой приготвя храна за мен. Преди и след диагнозата, храната винаги е била непрекъснато в мислите ми. Преди поставянето на диагнозата бях обсебена от това да се уверя, че не ям нищо, което да ме накара да се почувствам зле. Ако ядях, се чувствах нещастна с часове или дни и винаги бях угрижена за следващото хранене. Вманиачена бях по темата за яденето, защото храната водеше до болка (не знаех защо в този момент). Аз бях или гладна, или страдах, а храната беше причината за всичко това. След диагнозата пък ме обзе манията, която идва с необходимостта да се научиш как да готвиш, да четеш съставки, да планираш предварително, да приготвяш храната си, да се оправдаваш и да обясняваш на другите какво и защо. Всичко, което е близо до мен или ще ям, трябва да се анализира за глутен. Постоянно пазя храната си от случайно замърсяване с глутен. С този пост искам да споделя с всички колко е трудно да страдаш от това заболяване - то не е приумица или мода, а е точно болест. Липсват ми дните, в които храната е била просто храна и не е имало нужда да мисля за нея. Ако сте наскоро диагностицирани или дълго време страдате от целиакия, знайте, че не сте сами. Утре ще бъде нов ден, но днес се чувствам изтощена от всичко това.